Стивън Кинг разказва защо обича Арнолд и мрази Селин. В неговата първа статия за Ентъртейнмънт Уикли, майсторът на ужаса излага всичко на показ - искренното му мнение за днешните филми, музика и книги.

Ето какво се случи, доколкото си спомням. Преди около два месеца, издателите на Ентертейнмънт Уикли, ме помолиха да ревюирам "Хари Потър и орденът на феникса" и те или харесаха ревюто, или харесаха факта че беше ръкописно. (Според мен, те са решили, че би било добре да имат поне един писател под ръка, който би им дал някоя статия, дори след като ядрен катаклизъм унищожи всички лаптопи.) Каквато и де причината, те дойдоха и попитаха дали бих желал да пиша статия веднъж месечно, нещо което не бях правил откакто бях в колежа. Реших,че искам да пробвам.

Големият въпрос, предполагам, е ТИ дали искаш да пробваш. Тъй като тези статии се занимават главно с популярна култура - и с какво друго би се занимавало списание наречено Ентъртеинмънт Уикли? - имаш правото да знаеш какво ми е мнението за тази обемнна и донякъде проблемна тема. Искаш да съм напълно откровен, нали? Ето това, горе-долу, съм аз.

Филми Влюбих се в "Терминатор 3". Арнолд все още е перфектната машина. Филм като този има поне едно изречение, заслужавающо да се цитира, а изречението от този дава нов живот на стар любим лаф: "Говори на ръката."
Харесах "28 дена по-късно", но не се влюбих в него. Целта на филмите на ужасите не се променя от година на година, тяхната работа е да те накарат да загубиш ума си от страх и те или го правят или не го правят. "28 дена по-късно" ме заинтригува - аз съм луд по истории за оцелели в пусти градове, както всеки чел "Сблъсък" би трябвало да знае - но няма нищо в "28 дена по-късно"( както беше в "Блейър уич"), което да се върне по-късно същата вечер и да не ми дава покой след като изгася светлината.
Не харесах "Психаротерапия", още един от поредицата тъпи полу-заспали комедии. Да, Адам Сандлър е забавен човек. Да, Джак Никълсън е добър актьор и забавен човек. Но трябва да си заслужиш заплатата, а тук имаме два типа които си карат по инерция заедно с режисьор, прекалено страхлив, за да им каже, че е време да се събудят и да си заработят чека.
Намразих "Antwone Fisher", прекръстен на "Животът на Дейвид Гейл". Не ми казвайте, че първото име е по-добро, не ми хвърляйте куп сантиментални глупости и не го наричайте коментар на обществото. "Antwone Fisher" е особено досаден в този аспект, девет доларова картичка на Холмарк с идейно послание: "Розите са червени, виолетките сини, животът е труден, но ще се справиш." Знам това, вече, благодаря, сега се махай.

Поп музика Всъщност нямам много полза от поп музиката и отказвам да слушам, който и да е изпълнител кръстил се с едно име. Бионсе? Разкарай се. Джуъл? Да те няма. Ашанти? Откажи се. Единственото изключение на това правило е Еминем. Харесвам Еминем, отчасти защото е забавен и див, но и защото признава, че някъде под всичкото това театралничене, съществува човек наречен Маршал Мадърс.
Харесвам AC/DC, Металика, Стив Ърли и Dixie Chicks. Харесвам и Дарил Уорли, въпреки че нямам нужда от наивните му политически коментари. Не, Дарил, не съм забравил и нямам нужда да ми напомняш, окей?
Ако ме попитат за най-великата рок енд рол песен на всички времена, ще кажа, че е някъде по средата между Slobberbone's "Gimme Back My Dog", Count Five's "Psychotic Reaction," and Elvis Costello's "(What's So Funny 'Bout) Peace, Love and Understanding.". Това от което нямам нужда, са така нареченит, „летни хитове". И да има място, където да ги пъхнеш, то това не е ухото ти. Мисля, че това нещо трябва да изпълзява от радиото и да ти се навира в лицето. Смятам, че трябва да ти прекъсва живота. Обичам Jawhawks, харесвам White Stripes, а Селин Дион въобще не ме интересува. Ако харесваш Селин Дион, трябва да напишеш писмо или имейл на редакторите на това списание и да им каже, в никакъв случай да не наема Стив Кинг да пише коментари, защото Стив Кинг смята че "Who let the dogs out", е по-добра от всички песни на Г-жа Дион, взети заедно.

Книги Харесвам Дона Тарт, но мисля,че "The little fiend", с неговите луди южни готически оттенъци, е много по-добър от умеренотот лицемерие на "The secret history".
Мисля, че Елмър Ленърд е велик американски писател, но беше много по-добър преди 10 години.
Мисля, че ако не си чел Стюърт О'Нан, Питър Робинсън, Питър Ебръмс, или ранните новели на Денис Леън, имаш да наваксваш.
Вярвам, че 70 процента от заглавията в бестселър списъка, са пълен боклук и „Шифърът на Леонардо", от Дан Браун, е един ярък пример.
Също така вярвам, че книга която се продава в милион екземпляра - като "The dogs of babel", от Каролин Паркхърст, например, не е задължително боклук.

Освен това: Пиша неща за които ми пука. Следователно няма да бъда мил, презрителен, снизходителен, или отстъпчив. Мога и да те ядосам - всъщност се надявам, че ще те ядосам - но няма да ти губя времето.

Така, че ТИ МИ кажи: Ще го преживееш ли?