Интервюта:

15 ноември 2007 (превод Ted)

„Мъглата” е новела, написана от Стивън Кинг през 1980 година. В книгата необичайна свръхестествена мъгла се спуска над малко градче в Мейн, като донася със себе си различни неземни създания. Следващата седмица по кината ще тръгне филмовата й версия по сценарий и режисура на Франк Дарабонт.

Следва препис на интервюто на Джейк Тепър със Стивън Кинг за „Найтлайн” (Вечерна новинарска емисия по ABC – Бел. ред.).


Д. Т.: Последният филм по Стивън Кинг, който излиза по-късно този месец, е „Мъглата” и се разказва за малко градче в Мейн, обгърнато от опасна мъгла. Филмът се фокусира върху затворените в един супермаркет хора, които се изправят срещу неизвестна заплаха. Техният свят се е променил завинаги и те се настройват един срещу друг, докато спорят как да се справят с опасността. На едно място във филма и в новелата един от героите казва: „Ако уплашиш достатъчно хората, можеш да ги накараш да направят всичко. Те ще са готови на всичко, което им гарантира разрешение на проблема.” Напомня ми за 9/11, а, колкото и да е изненадващо, новелата е публикувана през 1980.

С. К.: Не забравяй, че аз написах също и книгата „Бягащият човек”, която се превърна във филм с Арнолд Шварценегер. Филмът няма нищо общо с книгата. Но тя завършва с пътнически самолет, който се блъска в небостъргач и се взривява. И след 11 септември си помислих: „Боже, издадох тази книга през 1978.” Има и още една, наречена „Гняв”, която отказах да преиздам, защото се разказва за училищна престрелка. Вече има няколко училищни престрелки като описаната в нея, затова реших, че е по-добре да я изтегля от пазара.Ако описваш истината, дори да е пречупена през твоята фантазия, хората ще я разпознаят. Защото история като „Мъглата” е кошмар. Но всеки, който някога е сънувал кошмари, знае, че те са базирани на истински страхове. Те са място, където можете да отнесете истинските си страхове и да ги оставите за малко, без да се притеснявате за тях. На заден план в „Мъглата” се прокрадва идеята за военните, които са се захванали с нещо отвъд възможностите си и са пробили дупка в тъканта на реалността, през която тези ужасни създания са дошли от друго измерение. В историята има и една религиозна фанатичка - мисис Кармоди, - която е в супермаркета и отначало е просто един забавен персонаж. Защото всички са стъпили здраво на земята и никой не се притеснява за нищо. Но с идването на бедствието мисис Кармоди получава странна сила. А ние със сигурност сме виждали и то не веднъж, как, когато ситуацията се влоши, религиозните фанатици по света започват да стават все по-силни. Всички тези неща имат някакъв отзвук. Това харесвам в романите на ужаса, както и във фантастиката. А относно 9/11 и случилото се, мисля, че филм като „Мъглата” ще има такъв отзвук и хората ще си припомнят 9/11. Но е факт, че 9/11 остави огромна вдлъбнатина в бронята на американската психика. Този ден промени начина, по който мислим за нещата, превръщайки го в това, което брат ми наричаше „теорията на синята кола”. Купуваш си синя кола и започваш да виждаш сини коли навсякъде. След бедствието, случило се в Ню Йорк на 9/11, хората, особено нюйоркчаните, които вдишаха пепелта или видяха щетите, продължават да чуват ехото и да си припомнят катастрофата. Но истории като тази могат да ви помогнат да се справите поне донякъде с подобно нещо.

Д. Т.: Забелязал съм, че на религиозните персонажи в книгите ти не им върви особено, независимо дали става въпрос за мисис Кармоди или някой друг. Ти не си ли религиозен?

С. К.: Религиозен съм. Всъщност съм по-скоро духовен. Определено вярвам в бог, медитирам редовно и се опитвам да съм във връзка с Господ според моите разбирания. Но не съм прекрачвал вратите на църква откакто тъща ми почина. Не че имам нещо против църквите, съвсем не. Не се държа като вампир, когато някой ми покаже кръст. Но от организираната религия ме побиват тръпки.

Д. Т.: Как ти хрумна идеята за „Мъглата”?

С. К.: „Мъглата”? (смее се) Винаги когато отговярям на подобни въпроси звуча като луд, абсолютно луд. Имаше един супермаркет, истински супермаркет в Бриджтън, Мейн, където навремето живеехме с жена ми. Бях блокирал от известно време. Тъкмо бях завършил доста дълъг роман наречен „Сблъсък”. И не можех да напиша нищо друго. Около четири месеца писах неща, които не ставаха, мачках страници и кошчето беше пълно с хартия, а бюрото - празно. Бях блокирал напълно. И когато един ден пазарувах в супермаркета, видях, че цялата му предна стена е остъклена. Помислих си: „А ако гигантски буболечки започнат да се блъкат в стъклото?”(смее се)

Д. Т.: Това ли видя?

С. К.: Това си помислих. И нямам идея защо. Вероятно защото като малък гледах прекалено много филми.

Д. Т.: Виждаш витрината на супермаркет и си мислиш: „А ако гигантски буболечки се опитват да влязат?”

С. К.: Да, точно. Поне тогава. Не си го мисля всеки път.

Д. Т.: Доста плашещо. Какво е било детството на Стивън Кинг? Мрачно, депресиращо и пълно с ужасяващи моменти?

С. К.: Не. Беше нормално. Отгледа ни майка ми, която беше сам родител, затова често оставахме сами вкъщи през петдесетте, когато никой не оставаше децата си сами вкъщи. В този смисъл израснахме без баща.

Д. Т.: Ти и брат ти?

С. К.: Да, брат ми Дейв и аз. И сме обиколили доста места, защото майка ни си намираше работа и после я губеше, защото я уволняваха или се случваше нещо друго; понякога бавачката не се появяваше и брат ми, който беше с две години по-голям, играеше ролята на бавачка, но някой ще го види да пълзи по покрива на блока след топката си, ще ни изгонят и ще отидем някъде другаде. Най-накрая се установихме в Мейн, върнахме се там през 1957 и майка ми се грижеше за дядо и баба, нейните родителите, докато те починаха. Работеше на място, наречено „Пайнуд хоспитал”, което беше дом за деца със специални нужди. Деца с големи хидроцефалични глави, деца, които бяха умствено изостанали, такива неща. Когато почина, все още работеше там.

Д. Т.: Има много гимназисти, особено в ранните ти произведения, които са самотници. Но ти не си бил такъв.

С. К.: Не. Наистина не бях такъв. Но съм наблюдавал деца, които бяха самотни, деца на дъното на обществената йерархия, която в гимназията е доста канибалистична. Нека погледнем истината. Няма дете, което да се чувства на мястото си в гимназията. Най-умното нещо, кото съм чувал за гимназията е: „Ако смяташ, че това е било най-щастливото време в живота ти, не искам да те познавам!” Гимназията не беше най-щастливото време в живота ми, но се справях.

Д. Т.: Как е да живееш без баща?

С. К.: Нямах база за сравнение, така че беше добре.

Д. Т.: Но сега ти самия си баща и можеш да видиш какво не си имал.

С. К.: Мога и не мога. В бащинството действам по усет. Открих, че не е като в комедийните сериали „Татко знае най-добре” и „Остави го на Бобъра”. Така мислех за бащинството и за начина, по който то би трябвало да изглежда. Представях си, че ще казвам „Мила, прибрах се!”, а децата ще седят около масата и ще ядат граха си, и всички ще имат интересни преживявания. Не бях подготвен за истинското бащинство. Наоми се роди когато бях на 23, бях доста млад. Джо се роди няколко години по-късно. Така че започнах да пиша доста книги за бащинството, за да се опитам да го разбера по-добре. Защото авторите на художествена литература до известна степен правят точно това. Ние пишем, за да се опитаме да разберем какво чувстваме по отношение на нещо. „Сиянието”, например, е за баща, склонен към убийство, а понякога съм бил толкова ядосан на децата си, колкото не съм и подозирал, че мога да бъда. Никога не съм вярвал на телевизионните сериали или на филми като „Прекрасен живот”, че е възможно да си помислиш: „Няма ли това проклето дете да си легне и да ме остави да пиша?”. Джак Торънс е резултат от това преживяване. Опит да го анализирам.

Д. Т.: В лицето на Джак Торънс си описал и собствените си проблеми с алкохола.

С. К.: Да. През тези ранни години пишех много за алкохолизъм. Но никога не схванах намека. Бях доста неосъзнат. Тогава не бях най-самоанализиращият се човек на света. Затова интервютата са ми толкова трудни. Хората те карат да правиш разбор на значението на историите, особено в моята сфера, защото аз пиша ужаси през повечето време. Те искат да свържат историите с живота ми и аз никога не съм отричал, че те имат някаква връзка с него, но всеки път се изненадвам, когато години по-късно осъзная, че съм скицирал проблемите си, че съм се самоанализирал.

Д. Т.: Винаги съм си мислел, че книгите и филмите на Стивън Кинг почти без изключение са доста... мрачни. Винаги има нещо, което се опитва да те хване. И може да бъде всичко. Може да бъде чудовище в мъглата, кола или малко момиченце. Това как се отразява на ежедневието ти?

С. К.: Не се отразява особено на реалния ми живот. И до известна степен това е така, защото разполагам с чудесен начин да се отърва от нещата, които ме притесняват или плашат, или... разстройват. И аз... шегувал съм се и преди с това, но е факт, че хората ми плащат, за да пиша за нещата, които ме плашат, да се отърва от тях. После някой друг ги купува, за да може да съпреживее емоциите ми за малко. Нека ти дам пример. Имам един разказ, който ще бъде публикуван в едно списание. Казва се „Много тясно място”. Прекарваме част от годината във Флорида и аз всеки ден се разхождам, там е доста изолирано. Това е добре, защото хората не ме притесняват. Имам възможност да почета, да помисля. И един ден, докато се разхождах, видях една от онези преносими тоалетни. Нали се сещаш? Стоеше си там и знаеш ли какво си помислих? Наоколо нямаше никой... Къщата, до която се намираше тоалетната, беше в строеж и всички работници си бяха отишли, а аз имах още цяла миля път до вкъщи. Помислих си: ще вляза вътре и ще пусна една вода. Би било чудесно. Защо не? И без това си стои там. Ще се почувствам по-добре. И го направих. Влязох, а част от земята под тоалетната се оказа подкопана. И когато пристъпих вътре, усетих как кабината се заклати върху основата си. И си помислих: ако.. ако една от тези тоалетни падне върху вратата си, а вътре има човек, той ще загази. И моментално се сетих за По, за „Преждевременно погребение” и за всички истории за хора, погребани живи, които съм чел. И устонових, че никога не съм чел история за някой, хванат в капан в преносима тоалетна. А има толкова много интересни неща, които можеш да правиш с хора, затворени в тесни места. Клаустрофобията се проявява толкова лесно. Аз самият не страдам от клаустрофобия, но си помислих: „О, боже, това е чудесно!” И когато...

Д. Т.: Чудесно! (смее се)

С. К.: Да, да, чудесно е! Направо страхотно, като се замислиш какво е да си затворен там вътре, да не можеш да разпериш ръце и каква е целта на тези преносими тоалетни.... Става ми смешно, разбира се, на теб също, защото хуморът и ужасът са такива! Те са много, много близки. Не случайно комичната и трагичната маска в театъра често са една до друга. Харесва ми да се шегувам с хората, като им казвам: „Спира да е смешно, когато се случи на теб.” Знаеш ли? Да те замерят с пай в лицето може да изглежда ужасно забавно, но е такова до момента, в който го направят.

Д. Т.: Спомена разходките във Флорида. Ти излезе на разходка преди осем години, която продължи по-дълго, отколкото очакваше. Разкажи ми за нея.

С. К.: Един мъж ме блъсна. Вървях покрай пътя, когато той се появи, а отзад в минивана му имаше два ротвайлера, които се биеха за някакво месо в хладилна чанта. Той се обърна, за да раздели кучетата. Вместо да отбие колата, продължи да кара. И излезе от шосето. Нямах никакъв шанс да се махна от пътя му. Качи се на бордюра и ме удари с 40 мили в час. Изгубих съзнание. Когато се съвзех, тазът ми беше изкривен и имах огромна подутина - сетих се за Луис от „Избавление” (Deliverance (1972) – Бел. ред.), сещаш се, когато кануто се преобърна - и си помислих: „О Боже, загазих.” Това е. Бях блъснат доста силно. Спомням си, че попитах човека, който чакаше линейката заедно с мен, дали си мърдам пръстите на краката, а той отвърна: „Не знам, с обувки си!” (смее се)

Д. Т.: Колко време ти отне да се възстановиш?

С. К.: Да кажем около три години. Имаше много операции и много терапии. Новата книга, „Duma key”, се занимава с някои от страните на възстановяването и свикването с идеята, че ако бях излязъл десет минути по-рано или по-късно, това нямаше да се случи. Извадих голям късмет, че когато главата ми се сблъска с предното стъкло на колата получих сътресение, но не и фрактура. Гръбнакът ми беше пукнат на три места. Но за щастие, както казваше Мохамед Али: „Още съм хубав.”

Д. Т.: Какво се случи с шофьора?

С. К.: Умря. Почина година по-късно от свръхдоза лекарство. Фентинол.

Д. Т.: На рождения ти ден.

С. К.: Наистина умря на рождения ми ден. Блъсна ме на 19 юни 1999 и мисля, че почина на 21 септември 2000.

Д. Т.: Звучи като нещо излязло от книга на Стивън Кинг. Нали? Мъжът с ротвайлерите?

С. К.: До известна степен. Това е почти комплимент - да кажеш, че мога да измисля нещо толкова странно и чудато. Този тип беше голям образ.

Д. Т.: Как ти се отрази това? Знам, че имаше един период, когато казваше, че ще спреш да пишеш.

С. К.: Ами, болеше много и взимах много обезболяващи. Оксикодон... оксикотон... перкосет... И сега пак бих ги взимал, защото болката беше огромна. Но като събереш всичко на куп, не се получава перфектна среда за писане. Голям късметлия съм. През по-голямата част от този период продължавах да пиша, но работех по книгите за „Тъмната кула”, а това беше доста тежък труд към края. Спомням си, че си мислех, че това е края на писането ми. Но малко по малко, нещата започнаха да се подобряват. Започнах да се чувствам по-добре физически. Успях да се откажа от обезболяващите. Не се шегувам! Знаеш, наркотиците, оксикотона. Все едно си наркоман, който се отказва от хероина. Трепериш, има физически реакции като безсъние, всички тези неща. Две години след това имах пневмония, защото един от белите ми дробове беше деформиран от катастрофата и се възпали. Като в разказ на Стивън Кинг, нали? Долната му част така и не оздравя, все още е възпалена, но тогава не усещах нищо. Така че не знаех, че има възпаление. Заразих се с пневмония и това едва не ме уби, защото хванах една от онези болнични инфекции. Бях болен около три месеца. Накрая тежах около 72 кг и изглеждах като ходещ скелет. Не можех да ходя нормално, нито да дишам нормално. Когато си в такова състояние, понякога си мислиш: „Знаеш ли какво? Май е време да се откажеш.” Но започнах да се чувствам по-добре.

Д. Т.: И започна да пишеш отново.

С. К.: Да. И започнах да харесвам това, което правех. Което е добре.

Д. Т.: Ти пишеш често за смъртта. Как те засегна близостта с нея?

С. К.: Бях близо до нея само през онзи ден. Това, с което се опитвах да се справя беше... болката и... дискомфорта. Не си спомням да съм питал някого дали ще умра след като ме блъсна минивана. Спомням си, че питах хората дали ще мога да ходя отново. Спомням си, че питах дали болката ще продължи да бъде толкова силна.
И... не си спомням да съм се питал дали ще умра. Понякога, когато болката стане прекалено силна, си мислиш: „Ако умреш, знаеш, че ще спре. Така ще е по-добре.” Не си спомням да съм си мислел подобно нещо. Спомням си, че след като се разболях от пневмонията, която беше много лоша, имах проблеми с дишането и си мислех, че това може да е краят. Но не бях истински уплашен и не си мислех: „О, имам още толкова много неща да правя.” Просто бях попаднал в такава ситуация.

Д. Т.: Като стана дума за прекратяване на кариерата ти, тя можеше изобщо да не започне. Големият ти пробив беше с романа „Кери”. Но за едната бройка да не се осъществи.

С. К.: Изхвърлих го. По времето, когато работех върху „Кери”, пишех разкази, които продавах на списания за мъже. Повечето разказите бяха на ужасите, имаше и няколко криминални. Но имаше определена дължина. Приемаха разкази с дължина до 3000 думи. Само веднъж успях да продам разказ от 5000 думи. Затова изхвърлих „Кери”, защото историята се очертаваше да стане прекалено дълъга. Беше трудна история, беше за момичета, за женска съблекалня и за менструация. Все неща, за които не знаех нищо. Стигнах до мястото, където тези момичета са в съблекалнята и замерват с тампони Кери Уайт. Някой в гимназията ми беше разказвал за някакво момиче, което получило първата си менструация и не знаело какво да прави, защото родителите й били свръхрелигиозни и никога не й били споменавали за някои неща от живота. Тя си помислила, че ще кърви до смърт. Помислих си: „О, боже, това може да е добра история.” Особено ако дадеш на момичето свръхестествена сила и я накараш да си отмъсти на другите момичета. Така че я вкарах в съблекалнята, където тези момичета хвърляха тампони по нея и си помислих: „Чакай малко! Дали е като автомат за напитки? Дали трябва да пуснеш 25 цента, за да си вземеш тампон?” Не знаех. Откъде бих могъл да знам, за бога? Така, че попитах жена си и тя каза: „Безплатни са, Стив!” А аз си помислих: „Не знам, че са безплатни, нищо не знам!”

Д. Т.: Затова ли го изхвърли?

С. К.: Изхвърлих го, защото беше върха на айсберга. А самият айсберг беше доста по-голям. Ставаше дума за жени! За момичета! Жените са достатъчно лоши. А момичетата са дори по-мистериозни. Затова го изхвърлих, а жена ми го спаси от боклука. (смее се) Тя изглади намачканите страници, около 15-20 напечатани от едната страна страници, прочете ги и каза: „Това е добро. Трябва да го продължиш”. Отговорих й: „Нищо не знам”. Бил съм един-единствен път в женска съблекалня и то когато брат ми Дейвид ми намери работа като портиер едно лято в гимназия „Брансуик”. А тя ми каза: „Ще ти помогна.”

Д. Т.: Господи, Стивън, а ако го беше изхвърлил? Имам предвид, ако ръкописът не беше оцелял? (смее се) Това беше пробива ти! И то в най-подходящото време, защото точно тогава всички романи на ужасите пробиваха.

С. К.: Да, „Бебето на Розмари”. Това беше най-известния по онова време роман. Също и „Другият” на Том Тайрън, който обаче не беше за свръхестественото.

Д. Т.: Този роман те изстреля на върха. И се появи по времето, когато филмите на ужаса „Поличбата” и „Екзорсистът” предизвикаха истински фурор.

С. К.: Аха. „Екзорсистът”... Наистина.

Д. Т.: Какво щеше да правиш сега, ако не беше запазил ръкописа?

С. К.: Точно това, което правя и в момента. Но ако нещата се бяха развили по друг начин, навярно щеше да ми отнеме повече време да пробия. Може би нямаше да стана толкова абсурдно известен. Нещата можеха да са доста различни. Нямаше да ги има всички тези фенове. Да, нещата сигурно щяха да са различни. От друга страна, да погледнем твоя живот - ако на някое място беше свил наляво, вместо надясно, сега можеше да работиш във фабрика за боулинг някъде във Вашингтон! Или можеше да си женен за друга жена. Или да не си женен изобщо. А можеше да бъдеш в Световния търговски център. Боже мой! Аз бях там няколко дни по-рано, на Бат Мицва (Еврейски религиозен празник – Бел. ред.). Возих се в един асансьор с Карим Абдул Джабар (Легендарен играч от NBA – Бел. ред.) и му казах: „Това са най-бавните асансьори в целия свят!”, а той отвърна: „Човече, надявам се тук горе никога да не се случи нищо лошо.” Но това беше друг ден, друго време. Никой не знае. Лайняна работа. Ако нещата бяха различни, никога нямаше да науча какъв би могъл да е живота ми сега, нали така?

Д. Т.: Кой филм смяташ за най-добрата екранизация по твоя книга?

С. К.: Мисля, че „Изкуплението Шоушенк” и „Остани до мен” са най-добрите. И това са филмите, които хората обичат. Те са почти като филмите от клас „R” по Hallmark, хората отиват да ги гледат и когато излязат се чувстват добре. „Мъглата” ми хареса, защото е филм на ужасите, който ти изкарва ангелите. И в същото време е филм на ужасите, правен от режисьор с голям опит. Познавате Франк Дарабонт, той се интересува повече от хората, отколкото от чудовищата.

Д. Т.: Той е режисирал и други твои филми.

С. К.: Да. Всъщност и „Изкуплението Шоушенк” е негов. Франк е невероятно добър и направи филма много въздействащ. Аз и той гледаме на света по един и същ начин. Затова неговите екранизации са толкова добри. Но „Мизъри” също е добър филм. Роб Райнер го режисира. „Куджо” също е страхотен филм, въпреки че често го подценяват. Ако съм обиден от нещо, то е, че Дий Уолъс Шнайдер не получи номинация за Оскар. Тя се справи невероятно в ролята на жената, която трябва да се бори за живота си с бясното куче. „Кери” също е добър филм. Не остаря като някои други. Но е доста добър. Като цяло бях късметлия. И някои от другите филми стават. Има и филми, чиито сценарий съм писал аз и не са особено успешни, например „Сребърен куршум”. Но винаги ми е било интересно какво ще се получи.

Д. Т.: Да, филмът е доста точна екранизация на новелата „Мъглата”. Макар, че краят й е отворен. А краят на филма... след него не се чувстваш добре. Ще го кажа така, за да не го издавам. Как се почувства, след като видя този край?

С. К.: Мисля, че е невероятен. Разтърси ме. Знаех какво ще се случи, защото бях гледал ранната необработена версия на филма и въпреки това ме разтърси. Отне ми няколко секунди да осъзная, че това е единствения възможен край в света, който бях създал в тази история. Франк от години искаше да снима филм по „Мъглата” и сме говорили много пъти за възможността да сложим конкретен завършек на филма, защото новелата няма такъв. Това, което не ми даваше мира, беше, че майка ми обичаше добри истории и презираше такива с „край в стил Алфред Хичкок”. А под това имаше предвид край, при който ти решаваш сам за себе си какво ще се случи.

Д. Т.: Въпреки че в новелата „Мъглата” главният герой се присмива на историите, които имат край.

С. К.: Точно така. В истинския живот краят не винаги е определен, независимо дали е щастлив или тъжен.

Д. Т.: Краят е мрачен.

С. К.: Харесва ми, че е такъв, защото подобни завършеци се срещат много рядко във филмите, спонсорирани от Холивуд. Обикновено краят им е много предвидим. Но аз не искам да анализирам края на този филм. Ти го определяш като мрачен. Така мислиш ти. Моето определение може да е малко по-различно.

Д. Т.: Какво?

С. К.: Няма да го определям. Това не е моя работа. Аз пиша истории, не ги критикувам. Просто ще кажа какво харесвам в този край. Когато бях дете, поякога четях във вестниците: „Не бива да пропускате последните минути от този шокиращ филм!” И обикновено филмът не беше толкова шокиращ. Но този е. И това ми харесва, защото част от работата на пишещия ужаси автор, както и на пишещия комедии... е да бъде почти физически нападателен. И като писател едно от нещата, които винаги съм гледал да правя, е да нахълтам в удобния ви живот. Защото точно това трябва да правя. Да вляза под кожата ви и да ви накарам да реагирате по някакъв начин. Този край го прави.

Д. Т.: Не харесваш особено екранизацията по „Сиянието”. Защо?

С. К.: Студен филм. Студен. Хората винаги са ми били по-интересни от чудовищата. И ми е интересно да видя как тези хора реагират под огромен стрес. Най-важното в моите истории е, че там виждате герои с реални човешки чувства, а аз искам да ви е грижа за тях. Без значение дали ще бъде писателят, вързан за леглото в „Мизъри” или жената и нейния син, хванати в капан в колата си в „Куджо”, или Дейвид Дрейтън и детето му в супермаркета от „Мъглата”. Искам да се интересувате от тези хора и да ги харесвате. Малко неискрено е от моя страна да искам това, но в никакъв случай не е манипулиране, защото харесвам хората! Искам да харесвам хората и вярвам, че повечето от тях са добри. И ако вие не изпитвате тези... тези позитивни чувства, няма се страхувате за съдбата на въпросните хора. Проблемът с книгите на Джеймс Патерсън е, че хората, които умират, са просто пешки, свалени от дъската. Може да кървят, но не са нищо повече от сламени кукли. Не съществуват. Проблемът с повечето от така наречените splat-pack филми (Нискобюджетни, изключително кървави филми на нашумяли през последните години режисьори като Илай Рот и Роб Зомби – Бел. ред.) е, че в тях жертвите са просто пушечно месо. Там няма нищо. И това превръща тези филми в нещо като „порно с мъчения”, садизъм или нещо подобно. Но ако успея да ви накарам да съчувствате на героите ми и да се тревожите, че нещо ще им се случи, вместо да се надявате на това да бъдат отнесени главите им или Фреди Крюгер да ги хване в ноктите си, тогава съм успял. „Сиянието” изглеждаше така, сякаш Кубрик управлява ферма за мравки. Той беше превърнал хората в мравки и сякаш казаше: „Какво ще стане, ако направят така? А така?” Това не ми хареса.

Д. Т.: В „Мъглата” не става ясно кои са по-лоши - чудовищата или част от хората. Кои са лошите в книгите на Стивън Кинг?

С. К.: Това винаги са страховете, живеещи в хората. Лошите са управлявани от страховете си, вместо да ги контролират. Когато страхът надделее над хората, те правят лоши неща. Това важи за Джак Торънс, за г-жа Кармоди и хората, които застават на нейна страна в „Мъглата”.

Д. Т.: Нека поговорим за детството ти. Чувал съм или съм чел, че като дете си видял труп върху релсите на влак.

С. К.: Това не е вярно.

Д. Т.: Не е ли?

С. К.: Поне мисля, че не е.

Д. Т.: Не си спомняш?

С. К.: Жена ми каза, че... всъщност майка ми.. фройдистка грешка на езика! (смее се) Майка ми каза, че съм се прибрал вкъщи пребледнял. Тогава влакът беше прегазил едно дете. Тя не беше сигурна дали не е било същия ден. Но никога няма да забравя какво каза: „Събраха парчетата в кофа.” Това изречение остана в съзнанието ми. Тогава бях на три или четири. Тя обичаше страшните неща. Спомням си веднъж, когато седяхме на верандата с майка ми и брат ми Дейв - Дейвид е две години по-голям - и аз попитах, мисля, че бях аз: „ Мамо, виждала ли си труп?” Тя ни разказа две истории. Каза, че е видяла как един моряк скочил от хотел „Греймор” в Портланд. Дванадесететажен. Тя каза: „Удари се в тротоара и оплиска всичко”. Никога не забравих това. Кой ли би могъл? Майка ми е отраснала в Скарбъро, Мейн. Красив крайбрежен град. И тя каза, че е била на плажа заедно с толкова много хора и лодки, опитващи се да отплуват... а една жена влязла навътре и подводното течение я отнесло... не, не подводното течение, а вълнението. То било толкова силно през този ден, че лодките не успяли да преминат през него. И хората стояли на брега и слушали виковете на жената с часове, докато накрая тя се удавила. Всъщност написах нещо подобно в новата си книга „Duma Key”. Такива неща просто не се забравят.

Д. Т.: Мога да си представя.

С. К.: Но от друга страна, преди някой да почне да пише писма: „О, Стивън Кинг е такъв, защото е имал ужасяваща майка”... „Хензел и Гретел”, „Джак и бобеното стъбло” и много други приказки, които сме чели като деца, също не са напудрена измислица. Не са като „Спондж Боб” (Популярен американски анимационен сериал – Бел. ред.).

Д. Т.: Така е. Чудовища, великани, неща, опитващи се да изядат децата. Има много бащи в романите ти. Мислиш ли, че отсъствието на твоя баща има нещо общо?

С. К.: Мислил съм за това доста пъти. Наистина. Има много бащи в моите... в моите историите и някои от тях са насилници, но всички са абсолютно измислени. Защото аз нямах баща, който да ме тормози. Той просто отсъстваше. Много от тях са бащи, които се опитват да бъдат любящи и да подкрепят децата си, към което и аз съм се стремял винаги като баща. Или може би, което ми е липсвало като дете. Но както казах, не може да ми липсва това, което не съм имал. Двамата с брат ми имахме прекрасна майка с невероятно чувство за хумор, което беше добре. Защото тя имаше доста труден живот. Работеше на места, които изискваха тежък физически труд – пекарка, перачка, камериерка и разни от този сорт. И го правеше с класа. Тя е идеалът за родител, който имах.

Д. Т.: Разбра ли какво се е случило с баща ти? Опита ли се да го откриеш?

С. К.: Не. Знам, че е странно, че никога не съм се опитвал да го намеря, защото, ако той имаше семейство, все някой щеше да види приликата или еднаквите имена и да се свърже с мен. Но това никога не стана. Спомням си, че през шейсетте... може би дори през 1960... или 61... влязох през нощта във всекидневната и майка ми гледаше „Хънтли Брикли Рипорт” (Вечерна новинарска емисия по NBC през периода 1956-1970 – Бел. ред.). Спомняш ли си я? Безболезнена смърт. Тя каза: „Видях баща ти”, а аз попитах: „Какво? Как така видя баща ми?”. Тя ми отговори: „Почти съм...”, после се замисли и се поправи: „Мисля, че видях баща ти.” Имало репортаж за сраженията в Конго и за белите наемни войници, които били там и майка ми мислеше, че единият от тях е бил баща ми. Може наистина да е бил. Той е бил в търговската флота, имал е вземане-даване с военните.

Д. Т.: През 2003 беше награден с медала на Националната книжна фондация за особен принос към американската литература. Имаше малък спор дали ти трябва да го получиш, защото се занимаваш с популярна белетристика, а не с „литература”. Това притеснява ли те? Че хората казаха: „Не давайте наградата на Стивън Кинг”?

С. К.: Да, притеснява ме малко. Мисля, че беша абсурдно да кажат: „Не давайте наградата на Стивън Кинг”. Сякаш не ми връчваха Националната награда за литература за роман, който съм написал, а даваха утешителна награда на момиче, което няма да е Мис Америка.

Д. Т.: О, доста по-голяма награда е от това!

С. К.: Е, да. Но се опитвам да направя някакво сравнвние. Притеснява ме още нещо - има го още от времето на Дикенс, но никога не е било по-очевидно от днес - има негласно предубеждение към читателите, към обикновените читатели. Има го само в Америка, в нито една друга страна. И това е идеята, че, ако нещо е популярно, то не може да бъде добро, защото американските читатели са идиоти. Това не е истина! И никога не е било! Не може качествената проза да е недостъпна за обикновения читател.
Има ли много популярна белетристика, която не блести с особени качества? Да. Има и винаги е имало. Но има и много автори, които вършат страхотна работа и също са известни. Например Елмор Ленард и Джон Ървинг. Те са известни, но са и невероятно добри. Това ме притеснява. Разделението ме притеснява. Когато прочета списъка с номинираните за Националната литературна награда си казавам: „Господи. Чета почти всичко, а не съм чувал за тези книги!” Защото те са малко известни и обикновените хора няма откъде да научат за тях. Те не са били рекламирани. Авторите им не участват в предавания на живо. А и издателите обикновено не се стараят много, защото са наясно, че от тази книга ще се продадат не повече от 5000 копия. Има вроден егоизъм в интелигенцията, която си мисли: „Няма да се опитваме да представим добрата литература на мнозинството от американската публика, защото няма смисъл. Те са толкова тъпи.” Тази елитарност ме побъркваше, когато бях млад. Сега съм по-добре, но все още негодувам срещу това.

Д. Т.: Колко добър писател си?

С. К.: Нямам представа. Не съм аз този, който да каже. И едва ли някой някога ще може... Чувал съм хора да казват: „О,боже, Стивън Кинг! Той пише като Дикенс!” Това са пълни глупости. Никой не пише като Дикенс. Никой не е писал като него и никой няма да пише. Аз съм много популярен. И като се има предвид дълголетието на някои фантастични романи като „Дракула” и „Доктор Джекил и мистър Хайд”, мисля, че някои от книгите ми ще ме надживеят. Ако трябва да предположа, мисля, че ще бъда нещо като Съмърсет Моъм на ужаса. По времето на най-голямата му известност имаше десетки филми по негови книги. Но сега никой не знае кой е той. Може би още има хора, които си спомнят „По острието на бръснача” или „Луна и грош”, но те не са много. И предполагам, че след като умра или се оттегля, ще ме замести някой друг. Но това не ме интересува. Това, което ме интересува, което трябва да ме интересува, е, че всеки път когато пиша, се старая да го правя колкото се може по-добре. Защото това е единственото, което зависи от мен.

Д. Т.: Какъв искаш да бъде надписа на надгробната ти плоча?

С. К.: Надявам се да е: „Любящ съпруг и баща.”